Самонаказващият свръхконтролиращ режим: когато вината се превръща в наказание, а лишението – в начин за справяне

Самонаказващият свръхконтролиращ режим: когато вината се превръща в наказание, а лишението – в начин за справяне

 

Поглед през призмата на схема терапия и работата с хранителните разстройства

В работата с хора с хранителни разстройства често срещаме не само силен вътрешен критик, но и един по-особен начин на справяне, при който човекът сякаш сам се превръща в свой наказващ надзирател. Той се обвинява, лишава се от удоволствие, отказва си храна, почивка, грижа и дори възможността да изпитва удовлетворение. Понякога наказанието е толкова вплетено в ежедневието, че вече не се преживява като наказание, а като нещо естествено, необходимо и дори заслужено.

В схема терапия този модел може да бъде разбран през Самонаказващия свръхконтролиращ режим (Flagellating Overcontroller).

Това е режим, при който човекът насочва гнева, вината и агресията навътре – към себе си. Вместо да разпознае, че е бил наранен, пренебрегнат, разочарован или лишен от емоционалните си потребности, той започва да възприема себе си като проблема. Самообвинението и самонаказанието се превръщат в начин да поддържа усещането за сигурност, принадлежност и контрол.

Когато гневът няма право да бъде изразен

За да разберем този режим, е важно да се върнем към ранните отношения на привързаност.

Представете си дете, което расте в семейство, в което родителят полага много практически грижи, осигурява образование, храна и материална сигурност, но трудно откликва на емоционалните му потребности. Родителят може да е тревожен, емоционално нестабилен, претоварен или трудно понасящ силните чувства.

Когато детето се разстрои, ядоса или потърси внимание, родителят реагира с раздразнение, отдръпване или тревожност. Детето постепенно научава, че неговите емоции могат да разстроят възрастния, а потребностите му са прекалено много.

Възможно е то да започне да си задава въпроси, които не може съзнателно да формулира:

„Защо съм ядосан, след като родителите ми правят толкова много за мен?“
„Защо имам нужда от повече, след като вече получавам толкова?“
„Може би проблемът е в мен.“

Така гневът към родителя става трудно поносим. За детето емоционалната връзка с него е въпрос на сигурност и оцеляване. Да признае, че е ядосано на човека, от когото зависи, може да изглежда твърде опасно.

И тогава се случва едно важно психологическо пренасочване: вместо да насочи гнева към човека, който не е откликнал на потребностите му, детето го насочва към себе си.

То не си позволява да мисли: „Не получих това, от което имах нужда“. Започва да вярва: „Аз съм прекалено взискателен. Аз съм проблемът. Трябва да се променя и да се накажа“.

Това може да се случи и в семейства, в които родителят реагира с отхвърляне, наказание или заплаха от изоставяне при изразяване на несъгласие. Детето разбира, че гневът и недоволството застрашават връзката. За да запази принадлежността си, то потиска тези чувства и ги обръща срещу себе си.

Така самонаказанието може да се превърне в своеобразна цена за запазване на привързаността.

Защо човек започва да се наказва сам?

На пръв поглед самонаказващото поведение изглежда нелогично. Защо някой би се лишавал от неща, от които има нужда? Защо би отказвал удоволствие, храна, почивка или грижа?

От гледна точка на режима обаче това поведение има своя вътрешна логика. То може да изпълнява няколко психологически функции.

  1. Запазване на връзката и принадлежността

Когато детето вярва, че гневът му може да нарани родителя или да застраши отношенията, то избира да насочи агресията към себе си. Така родителят остава „добрият“, а детето поема ролята на виновния.

Самообвинението може да изглежда по-безопасно от признаването на болезнената истина: „Човекът, когото обичам, не успява да откликне на нуждите ми“.

  1. Управление на вината

Някои хора изпитват силно чувство за вина, когато получават грижа, внимание или удоволствие, особено ако близък човек страда. Те могат да преживяват собственото си благополучие като несправедливо или дори като отнемане на нещо от другия.

Така се появява вътрешното убеждение: „Нямам право да се чувствам добре, когато другите страдат“.

Самонаказанието се превръща в опит за изкупление – сякаш човек трябва да страда достатъчно, за да заслужи отново грижа, любов или приемане.

  1. Създаване на усещане за контрол

В непредвидима семейна среда детето може да не знае кога ще последва критика, гняв, отхвърляне или емоционално отдръпване. Самообвинението създава привидна предвидимост: ако аз съм виновен, мога да се поправя; ако аз се накажа, може би ще предотвратя чуждото наказание.

Това е болезнен опит за контрол над среда, в която детето реално не е имало достатъчно власт.

  1. Опит да се заслужи грижа

Понякога човек вярва, че потребностите му ще бъдат забелязани едва когато страданието му стане достатъчно видимо. Лишението и самонаказанието могат да се превърнат в несъзнателен начин да покаже колко му е трудно и колко много има нужда от помощ.

  1. Доказване на морална стойност

При някои хора наказанието е свързано с потребността да докажат, че са добри, съвестни и морални. Ако са допуснали грешка или смятат, че са наранили някого, те не просто поемат отговорност, а започват да се наказват.

Разликата е съществена: отговорността позволява поправяне на грешката, докато самонаказанието поддържа убеждението, че човекът сам по себе си е лош и заслужава да страда.

Когато лишението се превръща в наказание: връзката с хранителните разстройства

При някои хора с хранителни разстройства този режим може да се прояви чрез системно лишаване от храна, удоволствие и базова грижа.

Човекът може да не си позволява да се храни достатъчно, да отлага почивката, да отказва социални преживявания или да възприема всяко удоволствие като нещо, което трябва първо да бъде заслужено.

При анорексия нервоза ограничаването на храната може да бъде преживявано не само като стремеж към контрол над теглото и тялото, но и като форма на самонаказание или отричане на собствените потребности. Възможно е човекът да усеща, че няма право да получава, да иска или да заема пространство.

Това не означава, че всяко ограничаване на храната има подобна функция. Хранителните разстройства са многофакторни състояния и конкретният смисъл на симптомите трябва да бъде изследван индивидуално.

В по-широк спектър самонаказващият режим може да се прояви и чрез други форми на самонараняване или излагане на риск. Понякога физическата болка временно намалява вътрешното напрежение, притъпява емоциите или създава усещане за облекчение.

Това е една от причините подобно поведение да се повтаря: не защото е полезно в дългосрочен план, а защото за кратко може да промени непоносимото вътрешно преживяване.

Когато болката носи облекчение

В клиничната работа понякога се наблюдава парадоксът, че физическата болка може да бъде последвана от усещане за облекчение или удовлетворение.

Това не означава, че болката и удоволствието са едно и също. Изследванията върху мозъчните системи, участващи в обработката на болката и възнаграждението, показват взаимодействия между тях. Психологическият ефект на самонаказанието обаче може да бъде различен при различните хора.

За един човек то може временно да намали вината. За друг – да прекъсне емоционалното напрежение. За трети – да създаде усещане, че е платил за нещо, което смята за неправилно.

Тук е важно да се разбере механизмът на краткосрочното облекчение. Когато едно поведение временно намалява неприятното преживяване, вероятността то да се повтори може да нарасне. Така се оформя цикъл:

Вина или вътрешно напрежение → самонаказание или лишение → временно облекчение → засилване на режима.

В дългосрочен план обаче този цикъл задълбочава страданието и отдалечава човека от реалните му потребности.

Страхът от удоволствие и правото да получаваш

Друга важна тема е страхът от щастието и удоволствието – понякога описван с понятията cherophobia и hedonophobia.

При някои хора удоволствието е свързано с вина, тревога или усещане, че не е заслужено. Те могат да се чувстват неудобно, когато си почиват, харчат пари за себе си, хранят се с удоволствие или правят нещо просто защото им е приятно.

Вместо да преживяват удоволствието като естествена част от живота, те го превръщат в награда, която трябва да бъде спечелена чрез усилие, постижения или страдание.

Понякога това се свързва с ранни преживявания на загуба и скръб в семейството. Детето може да вижда страданието на родителите си и да стигне до заключението, че няма право да бъде щастливо, докато те страдат.

Дори когато никой не му е казвал това директно, то може да изгради вътрешно правило:

„Ако аз се чувствам добре, сякаш предавам тези, които страдат“.

Така детето се присъединява към чуждата болка чрез собственото си лишение. В зрелия живот това може да се прояви като трудност да приема грижа, да се наслаждава на храната, да почива или да поставя собствените си потребности наравно с тези на другите.

Самонаказващият режим и Вътрешният критик – защо е важно да ги разграничаваме?

Самонаказващият свръхконтролиращ режим може лесно да бъде объркан с Критичните режими, но между тях има важна разлика.

Вътрешният критик често възпроизвежда послания, усвоени от значими хора, семейната среда, културата или преживяванията на отхвърляне и унижение:

„Не си достатъчно добър.“
„Не трябва да грешиш.“
„Трябва да се справяш по-добре.“

Самонаказващият свръхконтролиращ режим обаче не е само повторение на чуждо послание. Той може да представлява начин на справяне, който има определена защитна функция. Чрез самонаказание, самообвинение и лишение човекът се опитва да регулира гнева, да намали вината, да запази връзката с другите или да възстанови усещането си за контрол.

Затова терапевтичният подход не е непременно един и същ. Критичното послание може да бъде конфронтирано и оспорено, докато защитният режим първо трябва да бъде разбран.

Важно е да не влизаме в борба с него, преди да сме разбрали какво се опитва да постигне.

Терапевтична работа: от разбирането на режима към освобождаването от неговата роля

В схема терапията първата стъпка е да изградим любопитство към режима, вместо автоматично да се опитваме да го премахнем.

Работата със столове и образни техники може да помогне на клиента да влезе в контакт с тази част от себе си и да изследва нейните намерения.

Вместо да питаме единствено защо се наказва, можем да зададем въпроси като:

  • Кога се появи тази част от теб?
  • От какво се опитва да те предпази?
  • Как ти помага, когато те обвинява или лишава?
  • Какво би се случило, ако престанеш да се наказваш?
  • От какво те е страх, ако позволиш на гнева си да бъде видян?
  • Какво се опитваш да докажеш чрез страданието си?
  • Чие страдание носиш като своя отговорност?

Тези въпроси могат да разкрият, че зад самонаказанието стои не желание за разрушение, а опит за защита на една уязвима част, която някога не е имала друг начин да се справи.

Тук е важно терапевтът да валидира защитното намерение, без да оправдава вредното поведение.

Посланието не е: „Този режим е добър и трябва да остане такъв“.

Посланието е: „Разбирам защо си се появил. В миналото вероятно си помагал на човека да запази важни отношения и да се справи с непоносимо напрежение. Но днес начинът, по който го правиш, го наранява“.

Работа с уязвимото дете

Под самонаказващия режим често можем да открием уязвимо дете, което се чувства виновно за собствените си потребности, гняв и емоции.

Терапевтичната задача е да му помогнем да разбере, че:

  • Има право да има потребности.
  • Не е отговорно за емоционалното състояние на родителите си.
  • Може да обича близките си и едновременно с това да изпитва гняв към тях.
  • Не е необходимо да страда, за да заслужи грижа.
  • Получаването на внимание, храна, почивка и удоволствие не лишава другите от същото.
  • Не е негова задача да спасява всички.

Особено важно е да се работи с убеждението, че любовта и гневът не могат да съществуват едновременно. Детето може да обича родителя си и в същото време да бъде наранено от него. Тези две преживявания не се изключват.

Укрепване на Здравия възрастен

Здравият възрастен постепенно поема отговорността да се грижи за уязвимото дете, вместо да го оставя на самонаказващия режим.

Той може да каже:

„Виждам колко дълго си се опитвал да се справяш, като се обвиняваш и наказваш. Разбирам, че си вярвал, че така ще запазиш отношенията си и ще предотвратиш още болка. Но вече не е необходимо да доказваш, че си добър, като страдаш. Имаш право на грижа, храна, почивка и удоволствие. Не е нужно да ги заслужаваш чрез лишение“.

В терапевтичния процес е важно клиентът постепенно да започне да разпознава и изразява гнева си по адаптивен начин. Понякога напредъкът се вижда не когато клиентът вече не изпитва вина, а когато успее да каже на терапевта, че е бил разочарован, несъгласен или ядосан.

Възможността да изрази недоволство, без да очаква отхвърляне, е важна стъпка към по-сигурни отношения.

Поведенческа промяна: да се научиш да получаваш

Промяната не се случва само на ниво разбиране. Необходимо е новите преживявания постепенно да бъдат упражнявани в ежедневието.

При хора с хранителни разстройства това може да включва работа върху страха от хранене, почивка, удоволствие и грижа за себе си. Подходящи поведенчески експерименти могат да изследват убеждения като:

„Ако се погрижа за себе си, някой друг ще страда“.
„Ако си позволя удоволствие, ще бъда егоист“.
„Ако не се наказвам, означава, че не поемам отговорност“.

Терапевтът и клиентът могат да проследяват какво действително се случва, когато човек започне да се храни редовно, да приема помощ, да си почива или да изразява несъгласие.

При хранителни разстройства тези стъпки трябва да бъдат съобразени с медицинското състояние, риска и цялостния терапевтичен план, включително с участието на медицински специалисти и други членове на мултидисциплинарния екип, когато е необходимо.

Целта не е просто да се прекрати самонаказанието. Целта е човекът да изгради нов начин да се отнася към себе си – с повече грижа, свобода и уважение към собствените си потребности.

В заключение

Понякога зад самоконтрола, лишението и непрекъснатото самообвинение стои една много стара стратегия за запазване на връзката с другите.

Някога детето може да е научило, че е по-безопасно да бъде виновно, отколкото ядосано; по-добре да се лишава, отколкото да поиска; по-лесно да наказва себе си, отколкото да рискува да загуби любовта на близките си.

Но стратегията, която някога е помагала за оцеляването на връзката, в зрелия живот може да се превърне в пречка пред възстановяването.

В терапията не се стремим просто да отнемем контрола. Стремим се да разберем от какво е защитавал той и постепенно да помогнем на човека да открие по-безопасен начин да се грижи за себе си.

Възстановяването започва и тогава, когато човекът разбере, че не е необходимо да страда, за да заслужава грижа. Че неговите потребности не са бреме. И че може да обича другите, без да изоставя себе си.