След карантината светът няма да е същият

След карантината светът няма да е същият

 

Свят :: Куче под карантина заради коронавируса :: Monitor.bg

 Какво ни очаква в бъдещето след карантината?  Светът няма да е същият, пишат хората.
 Но  всъщност,вътрешният ни свят няма да е същият.

Всеки, който мисли, че полудява в карантината, греши – всъщност той се връща към ума си.

Как делфините сега се връщат към каналите на Венеция.  Просто той, нашият вътрешен свят, сега ни се струва безумен, защото ние избягвахме твърде дълго хиляда и един начина да погледнем на вътре, в себе си.

 Вирусът се разпространява, като всяка външна заплаха.  Хората проектират тревожността си върху епидемия; вирусът се превръща в образ на неизвестна тъмна сила.  Ражда се маса параноични идеи за нейния произход, защото е толкова страшно да се мисли, че самата природа с думите „нищо лично“ реши да се справи с проблема с “пренаселението”.

Но вирусът, вкарвайки хората в карантина, сам по себе си, парадоксално ни кани да мислим за вътрешната заплаха.

Може би заплахата е да не живеете истинския си живот?!!  И тогава няма значение кога и защо да умреш.

Карантината е предложение за среща с празнота и депресия.  Карантината е като психотерапия без психотерапевт, без ръководство за себе си и затова е толкова непоносима. Проблемът не е в самотата и изолацията.

При липса на външна картина започваме да виждаме вътрешна картина.

Светът вече няма да бъде същият – има надежда, че няма да се отхвърлим

Трудно е, когато мътността се утаи в канала, най-сетне да чуеш и видиш какво се случва отдолу.

Трудно е, защото смъртта, загубата, слабостта и безпомощността не са узаконени във вътрешния ни свят като част от нормалния ход на нещата.  В култура, в която замислената скръб е безполезна стока, силата и илюзията за безкрайната потентност се продават добре.

В идеален свят, където няма вируси, мъка и смърт, в свят на безкрайно развитие и триумф, няма място за живот. В свят, който понякога се нарича “перфекционизъм”, няма смърт, защото е мъртъв. Всичко замръзва там, изтръпва…

Вирусът ни напомня, че сме живи и можем да го загубим него, живота.

Държавите, здравните системи показват своята безпомощност като нещо срамно и неприемливо. Защото всеки може и трябва да бъде спасен.  Знаем, че това не е така, но страхът от среща с тази истина не ни позволява да мислим по-нататък.

Светът вече няма да бъде същият – има надежда, че няма да се отхвърлим.  От вируса на смъртта, с който всички са заразени и всеки ще има свой личен край на света.  Затова стават неподправени интимността и грижата, без които е невъзможно да се диша!