„Нарцисизъм“ през призмата на схема терапия: какво стои зад потребността да бъдем значими?

За уязвимостта, защитите и човешката потребност да бъдем видени и приети

Всички искаме да бъдем значими за някого. Искаме усилията ни да бъдат забелязани, мнението ни да има значение, а присъствието ни да бъде ценено. Понякога се сравняваме с другите, трудно приемаме критика или изпитваме нужда да докажем, че сме прави.

Тези преживявания сами по себе си не са признак на нарцисизъм в клиничния смисъл. Те са част от човешкия опит.

Трудностите възникват не просто защото имаме потребност от признание, а когато собствената ни стойност започне да зависи прекомерно от него; когато несъгласието се преживява като унижение, грешката — като заплаха за идентичността, а чуждите потребности — като пречка пред собствените ни.

Тогава защитата на представата ни за самите нас може постепенно да стане по-важна от способността ни да останем в контакт с другия.

През призмата на схема терапия можем да изследваме тези процеси, без да свеждаме човека до етикет и без да приемаме, че зад всяко подобно поведение стои една и съща психологическа причина.

Нарцисизмът не е само грандиозност

В популярните представи нарцисизмът често се свързва с човек, който демонстрира превъзходство, търси възхищение, поставя себе си в центъра и трудно признава грешките си.

Това е само една част от картината.

Нарцистичните прояви могат да бъдат грандиозни, уязвими или да съчетават различни характеристики в зависимост от контекста.

При грандиозните прояви може да се наблюдават изразено чувство за превъзходство, стремеж към специално отношение, силна потребност от признание или затруднения с отчитането на гледната точка на другия.

При уязвимите прояви може да са по-видими чувствителността към оценката, срамът, усещането за недостатъчност, болезненото сравнение с другите и страхът от унижение или отхвърляне.

Тези прояви не са непременно взаимно изключващи се. Един човек може в определени ситуации да демонстрира увереност и превъзходство, а в други да се чувства дълбоко засегнат, недооценен или унизен.

Важно е обаче да разграничаваме отделните нарцистични черти от нарцистичното личностово разстройство. Нито стремежът към признание, нито чувствителността към критика, нито отделна проява на егоцентрично поведение са достатъчни за подобно заключение. Клиничната оценка изисква да се изследват устойчивостта на модела, неговата изразеност и отражението му върху живота и отношенията.

Какво добавя схема терапия?

Схема терапия предлага начин да разберем как ранните преживявания, неудовлетворените емоционални потребности, схемите и режимите могат да участват във формирането и поддържането на определени личностови модели.

В този подход не разглеждаме човека като съвкупност от фиксирани характеристики. Изследваме различните му емоционални състояния и начини на справяне — какво се активира в него, как се опитва да се предпази и какви последствия има това за самия него и за отношенията му.

При някои хора с изразени нарцистични прояви могат да бъдат релевантни схеми като Дефектност/Срам, Търсене на одобрение/Признание, Привилегированост/Грандиозност и Безпощадни стандарти/Свръхкритичност. При други могат да се откриват различни комбинации.

Тези връзки не са универсални и не означават, че определена схема непременно води до нарцисизъм. Те са клинични хипотези, които трябва да бъдат проверени в индивидуалната работа.

Когато признанието започне да определя стойността ни

Представете си човек, който е свикнал да бъде успешен, компетентен и високо ценен. Постиженията му са важна част от идентичността му. Той се чувства уверен, когато получава признание, но при критика може да реагира непропорционално силно.

Вместо да чуе обратната връзка като информация за конкретно поведение, той я преживява като заплаха за собствената си значимост.

Може да започне да доказва, че другият греши, да обезценява източника на критиката или да пренасочи разговора към чуждите недостатъци.

В схема терапия подобна реакция може да бъде разгледана през режима на Самовъзвеличаващия се. В него човек може да подчертава собствената си значимост, компетентност или специален статус, за да поддържа усещането за контрол и превъзходство.

Но не бива да приемаме автоматично, че зад всяка подобна реакция стои скрита несигурност. При различните хора поведението може да има различни функции. Задачата на терапевта е да разбере конкретния модел, а не да наложи предварително обяснение.

Същественото е, че когато потребността да запазим положителната представа за себе си стане водеща, може да изгубим способността да понесем несъвършенството — както собственото, така и чуждото.

Уязвимостта, която трудно намира място

Не всеки човек, който демонстрира превъзходство, непременно се чувства недостатъчен отвътре. Но при някои хора зад грандиозните защити могат да съществуват болезнени преживявания на срам, отхвърляне или недостатъчност.

В такива случаи признанието може да изпълнява функцията на временно потвърждение, че човекът е ценен. Критиката, пренебрежението или сравнението с другите могат да разклатят това усещане.

Уязвимото преживяване обаче невинаги се разпознава като уязвимост. Понякога то се прикрива чрез гняв, обвинение, оттегляне или опит за възстановяване на превъзходството.

Например след конфликт човек може да изпитва срам или страх, че е загубил уважението на партньора си. Вместо да каже: „Това ме засегна и се почувствах недостатъчно значим“, той може да реагира с нападение: „Ти си неблагодарен. След всичко, което правя, нямаш право да ми говориш така.“

Възможно е подобна реакция да предпазва от преживяване, което човек трудно понася. Но разбирането на тази възможност не означава, че знаем със сигурност какво чувства той, нито че нападението става приемливо.

Именно тук е важно да разграничим разбирането на психологическата функция от оправдаването на поведението.

Когато защитата се превърне в проблем за връзката

В партньорските отношения устойчивите защитни модели могат да имат особено болезнени последствия.

Единият партньор споделя, че се чувства пренебрегнат. Другият чува обвинение и започва да защитава действията си. Когато не получава признание за собствената си гледна точка, първият настоява още по-силно. Вторият може да реагира с гняв, обезценяване или прекъсване на контакта.

Постепенно разговорът престава да бъде за първоначалния проблем. Той се превръща в борба за това кой е прав, кой е виновен и чие преживяване има по-голяма тежест.

При подобни взаимодействия е възможно единият партньор да има затруднения да признае болката на другия, защото преживява това като заплаха за собствената си позиция. Но подобна динамика може да възникне и по други причини, включително при силна тревожност, научени защитни реакции или продължителен конфликт.

Затова не е достатъчно да попитаме дали човекът има нарцистични черти. Необходимо е да изследваме какво се случва между партньорите, дали могат да признават взаимно преживяванията си, дали поемат отговорност и дали съществува пространство за възстановяване на доверието.

Една връзка не се разрушава само защото хората имат различни потребности или се защитават. Проблемът става по-сериозен, когато единият системно отказва да зачита другия, използва унижение или контрол и не допуска възможността собственото му поведение да причинява вреда.

Можем ли да разпознаем тези процеси и в себе си?

Това е може би най-важният въпрос.

Лесно е да разпознаем чуждата потребност от възхищение, трудността му да приеме критика или склонността му да прехвърля вината. По-трудно е да забележим собствените си защитни реакции, особено когато ги преживяваме като напълно оправдани.

Какво се случва с мен, когато някой не е съгласен с мен?

Мога ли да призная, че съм сгрешил, без да преживея това като доказателство, че не струвам?

Мога ли да понеса успеха на другия, без да го възприема като заплаха за собствената си стойност?

Когато се почувствам засегнат, опитвам ли се да разбера какво се е случило, или бързам да докажа, че другият е виновен?

Мога ли да призная, че съм наранил някого, дори когато не съм имал такова намерение?

Тези въпроси не са тест за нарцисизъм. Те са покана за самонаблюдение и поемане на отговорност.

Всеки може понякога да се защитава, да търси признание или да изпитва затруднение да понесе критика. Разликата е в това дали можем да разпознаем реакцията си, да се върнем към разговора и да допуснем, че гледната точка на другия също има значение.

Каква е ролята на Здравия възрастен?

В схема терапия целта не е човек да бъде лишен от увереност, амбиция или потребност от признание. Не е необходимо да се отказваме от собствената си значимост, за да уважаваме значимостта на другия.

Режимът на Здравия възрастен подпомага по-гъвкавото отношение към себе си и другите. Той позволява човек да признава силните си страни, без да се нуждае постоянно от доказателства за превъзходство; да изпитва срам или разочарование, без да напада; и да поема отговорност, без да се срива под тежестта на вината.

Здравият възрастен може да каже:

„Това, че някой не е съгласен с мен, не означава, че губя стойността си.“

„Мога да бъда наранен и все пак да се опитам да разбера другия.“

„Не е необходимо да бъда прав във всяка ситуация, за да имам право на уважение.“

„Мога да призная грешката си, без да отричам всичко добро в себе си.“

Това не са просто позитивни твърдения. Те изразяват способността да останем в контакт с реалността, с емоциите си и с другия, дори когато преживяването е неприятно.

Вместо да поставяме етикети

Нарцисизмът не е отделен човешки свят, в който живеят хора, напълно различни от останалите. Потребността от признание, страхът от унижение, срамът и защитата на собствената стойност са преживявания, които могат да присъстват в различна степен при много хора.

Схема терапия ни помага да изследваме как тези преживявания се организират в устойчиви модели и как понякога започват да ограничават способността ни да изграждаме взаимни, сигурни и уважителни отношения.

Но разбирането не означава да омаловажаваме последствията. Човек може да има свои уязвимости и едновременно с това да носи отговорност за начина, по който се отнася към другите.

Може би най-смисленият въпрос не е единствено „Нарцистичен ли е този човек?“, а и:

„Какво се случва, когато представата му за собствената стойност бъде застрашена — и как това се отразява на способността му да вижда себе си и другия реалистично?“

Този въпрос не дава готова диагноза. Той отваря пространство за по-задълбочено разбиране на човешките уязвимости, защитите и възможностите за промяна.

Професионална бележка

Текстът представя концептуална интерпретация през схема терапия. Описаните схеми и режими не са самостоятелни диагностични критерии за нарцистично личностово разстройство. Необходимо е разграничаване между отделни нарцистични черти, устойчиви личностови модели и клинична диагноза.

Източници за допълнително четене

• Young, J. E., Klosko, J. S., & Weishaar, M. E. (2003). Schema Therapy: A Practitioner’s Guide. Guilford Press.
• Dadomo, H., et al. (2016). Schema Therapy for Emotional Dysregulation: Theoretical Implication and Clinical Applications. Frontiers in Psychology. https://doi.org/10.3389/fpsyg.2016.01987
• Zeigler-Hill, V., et al. Изследвания върху връзките между нарцистичните прояви и ранните дезадаптивни схеми.