През призмата на схема терапия

Близостта е едновременно желана и плашеща. Тя ни дава възможност да бъдем видени, приети и обичани, но също така ни излага на риск от отхвърляне, разочарование и загуба. За някои хора именно моментите, в които връзката става по-значима, са тези, в които се активират най-силните им защитни реакции.

В схема терапия можем да разглеждаме част от повтарящите се трудности в интимните отношения през начина, по който човек се справя с активирането на ранните си дезадаптивни схеми.

Когато се почувстваме застрашени емоционално, невинаги реагираме по начин, който отразява истинските ни потребности. Понякога правим точно обратното на онова, от което се нуждаем.

Човек, който се страхува от отхвърляне, може да отблъсне партньора си пръв. Човек, който копнее за близост, може да избягва разговорите за чувства. А човек, който се чувства несигурен, може да се опита да възстанови усещането си за сигурност чрез контрол.

Тези реакции не са непременно съзнателни. Но това не означава, че са без последствия.

Три начина да се защитим от емоционалната болка

В схема терапия се разграничават три основни копинг стила: капитулация пред схемата, избягване и свръхкомпенсация. Те описват различни начини, по които човек се справя с активирането на болезнени схеми.

1. Избягване: когато дистанцията изглежда по-безопасна от близостта

Човек може да се отдръпва от емоционално натоварени разговори, да омаловажава собствените си чувства или да се затваря, когато партньорът му търси близост.

Понякога това се свързва с режим Откъснат защитник — състояние, при което емоционалното дистанциране намалява интензивността на преживяванията.

Във връзката това може да изглежда като мълчание, смяна на темата, прекомерно рационализиране или отказ от разговор.

Възможно е зад тези реакции да стоят страх от уязвимост, срам или усещането, че емоционалните потребности няма да бъдат разбрани. Но отдръпването може да има и други причини, затова функцията му трябва да бъде изследвана индивидуално.

Когато единият партньор се отдръпва системно, другият може да преживява това като отхвърляне. Така защитата на единия се превръща в източник на несигурност за другия.

2. Капитулация: когато запазването на връзката изглежда по-важно от собствените потребности

Друг човек може да се адаптира прекомерно към желанията на партньора си. Да премълчава несъгласието си, да избягва конфликти или да приема поведение, което го наранява, защото се страхува от раздяла.

При активирана схема подчинение човек може да поставя чуждите желания над собствените си, а при схема изоставяне може да изпитва силен страх, че поставянето на граници ще доведе до загуба на връзката.

Отвън това понякога изглежда като спокойствие и отстъпчивост. Вътрешно обаче може да се натрупват неудовлетвореност, гняв и усещане за загуба на собствената идентичност.

Любовта не изисква да се отказваме от себе си, за да останем с другия. Здравата близост предполага възможност за несъгласие, различия и лични граници.

3. Свръхкомпенсация: когато уязвимостта се прикрива чрез контрол

Свръхкомпенсацията представлява опит човек да се справи със схемата, като реагира по начин, противоположен на болезненото убеждение или чувство.

Например човек, който се чувства несигурен, може да настоява винаги да бъде прав. Някой, който трудно понася усещането за зависимост, може да обезценява потребността от близост. Друг може да се стреми да контролира решенията на партньора си, за да намали собствената си несигурност.

При някои хора подобни реакции могат да се проявят чрез режим Самовъзвеличаващ се или чрез режим Побойник и нападател.

Важно е обаче да не приравняваме свръхкомпенсацията с всяко уверено поведение, несъгласие или поставяне на граници. Значение имат функцията, интензивността и последствията от конкретните действия.

Когато контролът, унижението или заплахите се превърнат в устойчив начин за взаимодействие, психологическото им обяснение не отменя необходимостта от ясни граници и отговорност.

Когато двамата партньори попаднат в защитен цикъл

В една връзка защитните стратегии рядко съществуват изолирано.

Представете си човек, който при несигурност търси повече разговори и уверение. Партньорът му преживява тези опити като натиск и се отдръпва. Отдръпването засилва страха на първия, а засиленото търсене на контакт увеличава потребността на втория да се дистанцира.

С времето и двамата могат да започнат да възприемат партньора си като източник на проблема.

Единият си казва: „Не мога да разчитам на него.“

Другият: „Никога няма да ми дадат пространство.“

Това е пример за повтарящ се цикъл на взаимодействие, а не доказателство, че единият е тревожен, а другият — избягващ в клиничен смисъл. За да разберем действителната динамика, трябва да изследваме конкретния контекст и преживяванията и на двамата.

В схема терапия подобна формулировка позволява да се премине от въпроса „Кой е виновен?“ към въпроса „Какво се случва между нас и как всеки от нас участва в поддържането на този модел?“.

Това не означава, че отговорността винаги е равномерно разпределена. При заплахи, принуда или насилие безопасността и отговорността за поведението имат приоритет пред опитите конфликтът да бъде обяснен като взаимно поддържан цикъл.

Какво ни казват научните изследвания?

Метааналитичният обзор на Janovsky и сътрудници (2020) установява положителна връзка между ранните дезадаптивни схеми и междуличностните проблеми. Изследването на Kover и сътрудници (2024) допълва тази перспектива с данни за връзката между схемите и удовлетворението от романтичните отношения.

Тези публикации подкрепят значимостта на схемите за разбирането на междуличностното функциониране. Те обаче не доказват, че всеки конкретен защитен стил води до определен партньорски резултат.

Трите копинг стила са част от теоретичния модел на схема терапията. Приложението им към конкретна двойка е клинична формулировка, която трябва да се проверява чрез внимателно изследване, а не да се приема като готово обяснение.

Как изглежда промяната?

Промяната не означава никога повече да не се отдръпваме, да не изпитваме страх или да не се ядосваме. Тя означава постепенно да разпознаваме кога реакцията ни се управлява от стара защита и кога можем да изберем по-адаптивен отговор.

Здравият възрастен може да помогне на човека да си зададе няколко въпроса:

– Какво ме засегна толкова силно в тази ситуация?

– От какво се опитвам да се защитя?

– Каква потребност стои зад реакцията ми?

– Мога ли да изразя тази потребност, без да обвинявам, контролирам или пренебрегвам себе си?

– Каква граница е необходима, за да запазя самоуважението си?

Понякога промяната е да кажем: „Имам нужда да поговорим, защото се чувствам несигурен“, вместо да обвиняваме.

Друг път е да заявим: „Имам нужда от време, за да се успокоя, но ще се върна към разговора“, вместо да прекъсваме контакта без обяснение.

А понякога е да признаем, че независимо от причините за поведението на партньора, връзката не предоставя необходимите уважение, взаимност или сигурност.

Вместо заключение

Не всяка дистанция означава липса на любов. Не всяка настойчивост означава контрол. И не всяко нараняващо поведение може да бъде обяснено с ранна схема.

Но когато едни и същи реакции се повтарят, когато конфликтите следват предвидим сценарий и когато двамата губят способността да се чуват, е полезно да изследваме не само съдържанието на спора, но и психологическите модели зад него.

Защитите ни може някога да са ни помагали да се справяме с болката. В настоящето обаче е важно да можем да преценим дали все още ни помагат, или вече пречат на близостта, която искаме да изградим.

Да разбираме защитите си не означава да се обвиняваме за тях. Означава да поемем отговорност за начина, по който се отнасяме към себе си и към хората, които допускаме близо до нас.

—

Научни източници

– Janovsky, T. et al. (2020). The relationship between early maladaptive schemas and interpersonal problems: A meta-analytic review. Clinical Psychology & Psychotherapy. https://doi.org/10.1002/cpp.2439

– Kover, M. et al. (2024). The association between early maladaptive schemas and romantic relationship satisfaction. Frontiers in Psychology. https://pmc.ncbi.nlm.nih.gov/articles/PMC11694223/

– Young, J. E., Klosko, J. S., & Weishaar, M. E. (2003). Schema Therapy: A Practitioner’s Guide. Guilford Press.

Текстът представлява теоретичен синтез и клинична интерпретация на модела на схема терапията. Не е систематичен преглед и не следва да се възприема като диагностичен инструмент.