Срамът и рецидивът при зависимости: когато опитът за промяна се превръща в самонаказание

Поглед през схема терапия

Въведение

Възстановяването от зависимост не е просто процес на прекратяване на употребата или на определено поведение. То често включва промяна в начина, по който човек преживява себе си, регулира емоциите си и се отнася към собствените си грешки.

За някои хора един от най-болезнените аспекти на зависимостта е не само поведението и неговите последствия, но и значението, което му придават: „Аз съм слаб“, „Не мога да се променя“, „Отново разочаровах всички“, „С мен нещо не е наред“.

Тези мисли могат да надхвърлят оценката на конкретно действие и да се превърнат в глобална присъда за личността.

В клиничната работа е важно да разграничаваме отговорността за поведението от убеждението, че човекът е непоправим или недостоен. Първата може да подкрепи промяната. Втората може да задълбочи страданието и да затрудни търсенето на помощ.

През призмата на схема терапия този процес може да бъде изследван чрез взаимодействието между ранните дезадаптивни схеми, режимите и начините за справяне с болезнените емоции.

1. Срамът: „Направих нещо лошо“ или „Аз съм лош“?

В психологическата литература често се прави разграничение между вина и срам.

Вината обикновено е насочена към конкретно действие: „Направих нещо, което има негативни последствия“. Тя може да насочи вниманието към поправяне на вредата, поемане на отговорност и промяна на поведението.

Срамът по-често засяга цялостната представа за себе си: „Аз съм лош“, „Аз съм провален“, „Другите ще разберат какъв човек съм в действителност“.

Това разграничение е полезно, но не е абсолютно. Вината не винаги води до конструктивна промяна, а срамът не винаги има една и съща функция или последствие.

Систематичен обзор и метаанализ на Luoma, Chwyl и Kaplan, публикуван през 2019 г., разглежда 42 изследвания за връзката между срама и употребата на психоактивни вещества. Авторите не установяват значима обща връзка между срама и количеството употреба в анализираните напречни изследвания, но откриват статистически значима, макар и малка, връзка между срама и проблемите, свързани с употребата. Резултатите показват, че връзката е сложна и може да зависи от контекста и времевия период. <Link url=”https://doi.org/10.1016/j.cpr.2019.03.002” title=”Luoma et al. (2019)”/>

Следователно не е коректно да твърдим, че срамът неизбежно води до зависимост или рецидив. По-полезно е да изследваме кога и как той влияе върху емоционалното състояние, поведението и готовността на човека да потърси подкрепа.

2. Дефектност/срам: когато трудността се превръща в доказателство за лична непълноценност

В схема терапия схемата за дефектност/срам е свързана с дълбокото убеждение, че човек е недостатъчен, нежелан, лош или по някакъв начин фундаментално различен от останалите.

Когато тази схема се активира, грешките могат да се преживяват не просто като отделни събития, а като потвърждение на вече съществуващото убеждение за собствената непълноценност.

При човек със зависимост това може да се прояви в мисли като:

• „Отново не успях. Явно никога няма да се променя.“
• „Не заслужавам доверието на близките си.“
• „Ако хората разберат всичко, ще ме отхвърлят.“
• „Няма смисъл да опитвам отново.“

Това са примери за възможни клинични прояви, а не специфични признаци на зависимост.

Когато човек интерпретира трудностите си през схемата за дефектност/срам, може да му стане по-трудно да разграничи поведението си от собствената си идентичност. Вместо да разпознае конкретна ситуация, в която е имал нужда от допълнителна подкрепа или различна стратегия, той може да стигне до заключението, че самият той е безнадежден.

Това разграничение е важно за терапевтичната работа. Промяната изисква признаване на последствията и отговорност, но не изисква човек да се отъждествява с най-тежката си грешка.

3. Наказващият родител: вътрешният глас, който не оставя място за промяна

Режимът на Наказващия родител включва вътрешни послания, които унижават, обвиняват или наказват човека. Те могат да звучат така:

„Трябва да се срамуваш от себе си.“

„Нямаш право отново да допускаш грешки.“

„След всичко, което си причинил, не заслужаваш помощ.“

„Ако се провалиш отново, това доказва, че си слаб.“

Този режим може да се свързва с ранни преживявания на критика, унижение, наказание или отхвърляне. В други случаи той може да се е формирал и под влияние на по-късни отношения, социални послания и повтарящи се негативни преживявания.

При човек със зависимост Наказващият родител може да се активира след употреба, нарушено обещание, конфликт с близък или неуспешен опит за промяна.

Важно е да се разбере, че самокритиката понякога се преживява като начин за запазване на контрол: „Ако се обвинявам достатъчно силно, няма да го направя отново“. Но наказанието и промяната не са едно и също.

Когато вътрешният диалог е изграден предимно от обвинения, човек може да остане фокусиран върху собствената си непълноценност, вместо да изследва какво е довело до конкретната ситуация и какви действия биха намалили риска от повторение.

Задачата на терапевта не е да премахне отговорността, а да помогне на клиента да развие отношение към себе си, което допуска едновременно признаване на вредата, поемане на отговорност и възможност за промяна.

4. Уязвимото дете: какво се крие зад срама?

Под силната самокритика понякога могат да се открият по-уязвими преживявания: страх от отхвърляне, самота, безпомощност, усещане за провал или убеждение, че човек не може да се справи сам.

В схема терапия тези преживявания могат да бъдат свързани с режима на Уязвимото дете.

Например човек може да изпитва силен срам след употреба не само заради последствията, но и защото очаква, че близките му ще го отхвърлят. Друг може да се страхува, че ако признае трудностите си, ще бъде възприет като слаб. Трети може да преживява всяка грешка като доказателство, че не заслужава подкрепа.

Това са възможни индивидуални формулировки, които трябва да се проверяват в терапевтичния процес.

Когато Уязвимото дете е трудно поносимо, човек може да се опита да заглуши чувствата си, да се дистанцира от другите или да потърси бързо облекчение. При някои хора това може да включва и зависимо поведение, но не всяка употреба има такава функция.

Терапевтичната работа изисква постепенно да се създаде възможност болезнените емоции да бъдат разпознавани и понасяни, без автоматично да водят до самонаказание, изолация или връщане към предишния начин за справяне.

5. Как срамът може да участва в цикъла на рецидива?

Рецидивът или връщането към употреба може да има различни причини и не бива да се обяснява единствено с емоционалните режими. В някои случаи обаче срамът може да бъде част от цикъл, който затруднява възстановяването.

Една възможна последователност е:

1. Човек преживява стрес, силен импулс, конфликт или друга рискова ситуация.
2. Възниква употреба или друго поведение, което противоречи на целите му за промяна.
3. Активират се срам, вина и самообвинение.
4. Човек започва да се възприема като безнадежден или недостоен за помощ.
5. Отдръпва се от близките или от подкрепящите го специалисти.
6. Нараства емоционалното напрежение и може да се увеличи уязвимостта към нов епизод на употреба.

Това е възможен поддържащ цикъл, а не универсална последователност.

Надлъжно изследване на 110 мъже, употребяващи метамфетамин, установява връзки между първоначалните нива на срам и по-бавното намаляване на употребата на стимуланти във времето. Резултатите също показват сложни двупосочни отношения между срама, вината и употребата, което подчертава необходимостта от предпазливи интерпретации. Извадката е специфична и резултатите не могат автоматично да се обобщят към всички хора със зависимости. <Link url=”https://pmc.ncbi.nlm.nih.gov/articles/PMC8932605/” title=”The shame spiral of addiction (2022)”/>

От клинична гледна точка е важно да се изследва не само самият епизод на употреба, но и това, което се случва след него. Дали човекът търси подкрепа? Може ли да говори открито за случилото се? Възприема ли го като информация за рисковите ситуации и необходимите промени, или като окончателно доказателство за собствената си непълноценност?

6. Стигмата и страхът от търсене на помощ

Срамът не възниква само във вътрешния свят на човека. Той може да бъде засилен от стигмата, морализиращото отношение и обществените представи за зависимостта като личен провал или липса на характер.

Когато човек очаква осъждане, може да прикрива употребата си, да отлага търсенето на помощ или да избягва разговори за трудностите си.

Систематичен обзор, публикуван през 2025 г., включва 99 изследвания за стигмата при зависимости, свързани както с вещества, така и с поведенчески зависимости. В част от включените проучвания стигмата е посочена като бариера пред търсенето на лечение, макар че значението ѝ спрямо останалите пречки варира. <Link url=”https://pmc.ncbi.nlm.nih.gov/articles/PMC11974440/” title=”Stigma in substance-based and behavioural addictions (2025)”/>

Тези данни подкрепят значението на среда, в която човек може да говори открито за употребата си, без да бъде свеждан до нея. Това не означава да се омаловажават последствията или да се изключват ясните граници. Означава да се разграничават човешкото достойнство и отговорността за поведението.

7. Здравият възрастен: от самонаказание към отговорност

В схема терапия режимът на Здравия възрастен подпомага способността на човека да разпознава емоционалните си потребности, да оценява реалистично ситуацията и да предприема действия в интерес на дългосрочното си благополучие.

При работа със срама това включва няколко важни разграничения:

• Мога да призная, че съм причинил вреда, без да заключавам, че съм безполезен човек.
• Мога да поема отговорност, без да се унижавам.
• Мога да призная, че съм имал затруднение, без да се отказвам от възможността за промяна.
• Мога да потърся помощ, дори когато изпитвам срам от случилото се.
• Мога да анализирам рисковата ситуация, без да превръщам анализа в обвинение срещу себе си.

Здравият възрастен не отрича трудностите и не обещава, че промяната ще бъде линейна. Той помага на човека да остане ангажиран с възстановяването, включително когато преживява разочарование или неуспех.

При рецидив или връщане към употреба клиничната работа може да включва оценка на непосредствените рискове, анализ на предшестващите фактори, възстановяване на контакта с подкрепящите хора и актуализиране на плана за лечение.

Този подход позволява случилото се да бъде разгледано сериозно, без да се превръща в присъда за личността.

Заключение

Срамът може да бъде важна част от преживяването на някои хора със зависимост, но ролята му не е еднаква във всички случаи. Научните данни показват сложни връзки между срама, употребата, последствията от нея и процеса на възстановяване.

През схема терапия можем да изследваме как схемата за дефектност/срам, Наказващият родител и Уязвимото дете участват в индивидуалния опит на човека. Това не означава, че тези режими са универсални причини за зависимост или рецидив. Те са възможни инструменти за клинична формулировка, когато съответстват на преживяванията и историята на конкретния клиент.

Целта не е човекът да бъде освободен от отговорност, а да може да я поеме без унищожителна самокритика. Защото устойчивата промяна изисква не само да разпознаем последствията от поведението си, но и да изградим начини за справяне, които не възпроизвеждат същия цикъл на страдание.

Възстановяването не изисква да вярваме, че никога няма да сгрешим. То изисква да можем да се изправим пред случилото се, да потърсим необходимата подкрепа и да продължим да работим за промяната.

Научни източници

1. Luoma, J. B., Chwyl, C., & Kaplan, J. (2019). Substance use and shame: A systematic and meta-analytic review. Clinical Psychology Review, 70, 1–12. https://doi.org/10.1016/j.cpr.2019.03.002
2. The shame spiral of addiction: Negative self-conscious emotion and substance use. (2022). Drug and Alcohol Dependence. https://pmc.ncbi.nlm.nih.gov/articles/PMC8932605/
3. Stigma in substance-based and behavioural addictions: A systematic review. (2025). https://pmc.ncbi.nlm.nih.gov/articles/PMC11974440/
4. Spata, A., Gupta, I., Lear, M. K., Lunze, K., & Luoma, J. B. (2024). Substance use stigma: A systematic review of measures and their psychometric properties. Drug and Alcohol Dependence Reports. https://doi.org/10.1016/j.dadr.2024.100237

Професионална бележка: Статията представя клинична интерпретация през схема терапия. Научните източници разглеждат връзките между срама, стигмата и употребата на вещества; те не доказват, че конкретен режим причинява рецидив или че схема терапия самостоятелно предотвратява рецидивите.